Обществената реакция към скорошния инцидент с Волен Сидеров на улицата разкрива една болезнена истина за нас самите. Вместо да се фокусираме върху същността на политическото му минало, ние избрахме да се забавляваме с физическото му падение. Този момент на присмех в социалните мрежи е не просто закъснял, а дълбоко лицемерен.
Спомняте ли си времето, когато същият човек беше на крачка от това да оглави държавата? Тогава обществото не видя опасността, а по-скоро се отнасяше с някакво изкривено уважение към агресивния му стил. Дори когато нахлу в НАТФИЗ, мнозина предпочетоха да игнорират моралния срив, скрит зад фасадата на политическото „извисяване“.
Проблемът ни е, че притежаваме инстинктите на хиени – чакаме някой да отслабне, за да го разкъсаме. Ние не търсим справедливост, докато властта е в ръцете на човека, а се активизираме едва когато той загуби силата си. Това не е гражданска доблест, а проява на слабост, която ни пречи да разпознаваме негодниците, докато те все още диктуват дневния ни ред.
Истинският катарзис не се случва на тротоара, където някой лежи безпомощен. Той трябваше да се случи тогава, когато същият този политик използваше „златния си пръст“, за да манипулира бъдещето на България. Трябваше да го свалим от пиедестала на влиянието му, вместо да чакаме алкохолът или времето да го превърнат в обект на подигравки.
Най-ироничното е, че днешната гавра с него не носи поука, а по-скоро ни оглежда в собственото ни падение. Докато се смеем на падналия, истинските манипулатори, които са го подкрепяли, остават недосегаеми и все още се ползват с авторитет. Ние сме на същия този паваж, гледайки се в огледалото на собствената си безпомощност.
Все пак има лъч надежда в цялата ситуация. Младите хора, които той някога е обиждал, се оказаха по-достойни от всички нас – те подадоха ръка на човека в беда, оставяйки политиката в миналото. Може би точно това е урокът: да запазим човечността си, дори когато съдим действията на онези, които са се опитали да я унищожат.
