Още от дете подозирах, че светът е сбъркан, но чак с годините осъзнах, че човешките критерии за изкуство са не по-малко фалшиви от социалните норми. Днес, след десетилетия в театъра, моят скептицизъм се трансформира в „автоцинизъм“ – поглед, който разглежда сцената не като храм на канона, а като кутия, в която да побера своите съмнения.
За мен пиесите, смятани за гениални, често приличат на „духовен гювеч“, който публиката поглъща механично. Когато поставям Шекспир, не търся преклонение пред старите рекорди. Затова в „Ромео и Жулиета“ (1991) използвах естетиката на Кока-Кола, за да разчупя мраморната скука на класическото тълкуване.
Моите сценични експерименти като „Макбю“ (комбинация от Макбет и Юбю) или „Комедия на Слугите“ не са просто режисьорски прищявки, а опит да се изтръгнат изсъхналите клишета от властта и човешките отношения. В спектакъла „Мармалад“ пък направо се присмях на правилата, като замених класическата драматургия с джазова импровизация, включваща всичко – от музика и танц до рисуване с бои върху декорите.
За мен хората, които следват сляпо епохите и конфликтите в театъра, са чиновници на общоприетото. Те не осъзнават своята несвобода. И макар пътят ми често да е самотен, без колеги като Лео Капон и покойния Мони Шварц, ще продължа да се блъскам, докато не достигна онзи етап на пълна неразбираемост – дори за самия себе си.
